Време за четене: 8 мин
ЧЕТИРИТЕ ПРЕГРАДИ В ОТНОШЕНИЯТА
Всяка връзка носи напрежение. Естествено е да имаме различия с партньора, несъгласия с децата, разочарования от приятели или неразбирателство с колеги. Нормално е да усещаме неприятни емоции като гняв, вина, страх или тъга. Отношенията започват да се обтягат, когато собственото ни възприятие за събитията изкривява реалността, и засядаме в представата как нещата „би трябвало“ да бъдат.
Хората рядко се разделят, защото спират да се обичат. Обикновено си тръгват, когато изгубят усещането за безопасност. Карат се, сдобряват се, до момента в който проблемите остават все така неразрешени и конфликтите се превърнат в обичаен начин на общуване.
Има четири основни прегради, които ни пречат да се чувстваме добре заедно. Те са невидими стени, зад които крием болката. Слагаме маски, преструваме се, че сме заети, за да не чувстваме страданието. Тези прегради може и да притъпяват временно болката, но те са пречка да изпитаме радост от живота. Спрем ли достъпа до собствените си чувства, губим връзката със себе си. Чувствата и емоциите са пътя до това, което е важно за нас. Те са връзката с нашите потребности и желания. Страхът от собствената ни болка ни пречи да разберем себе си, а следователно и хората около нас. Така взаимоотношенията ни остават на повърхността и не можем да постигнем истинско и дълбоко свързване с другия.
Обвинението – болката търси виновник
Обвинението е опит да подредим хаоса в главата си, като посочим виновен отвън. Колкото по-голяма е болката, която изпитваме, толкова повече ни се иска да има външна причина. Много по-лесно е да насочим пръст и да покажем недостатъците на другия. Те са толкова видими за нас, колко невидими са собствените ни грешки. По-лесно е да му покажем къде се е провалил, какво трябва да направи и колко не е достатъчен, за да получи нашето одобрение. Нападаме настървено и упорито, като вярваме силно в собствената си правота.
„Ти пак забрави.“
„Никога не мислиш за мен.“
„Работата ти винаги е по-важна от нас.“
Казаното има за цел да посочи отговорността на другия, но то говори много повече за човека, който го изстрелва, отколкото за този, за когото е предназначено. Думите и поведението ни разкриват много повече отколкото си мислим. Те говорят за това какво чувстваме и от какво ни боли. Ако спрем и погледнем навътре, зад гнева ще открием тъга, страх от изоставяне или усещане, че не сме важни. Обвинението е реакция в следствие на вътрешното ни страдание. Другият е този, който отразява случващото се в нас.
Да нападнем носи фалшиво чувство за сила.
Изливаме яда си и ни олеква за кратко, но след това става по-трудно. Партньорът реагира като мълчи, отбранява се или напада на свой ред. Увлечени в стремежа си да доказваме собствената си истина и правота, губим връзка с действителността. Единият ходи на пръсти или е непрекъснато напрегнат, а другия използва всеки момент да отправи поредния упрек. Връзката се превръща в бойно поле, докато близостта се изплъзва без предизвестие.
Какъв е начинът да се справим в тази ситуация?
Някой е нужно да спре и обикновено е този, който вече е достигнал прага на собствената си поносимост. Първата крачка е осъзнаването, че това е порочен кръг, от който няма излизане, по начина по който се случва. Един от двамата трябва съзнателно да се откаже от битката, за което се изисква се смелост. Да нападнеш може да е по-лесно, отколкото да се разкриеш. „Почувствах се самотно, когато не дойде“, вместо „Ти никога не си до мен“, разкрива нашата уязвимост, за което се иска смелост. Истинската среща се случва тогава, когато свалим щита.
Обезценяването разяжда уважението
Обезценяването действа подмолно и се крие зад иронична усмивка, подигравка или снизходително изказване: „Остави, аз ще го направя, ти явно не можеш“. Горчивото послание казва: твоите чувства нямат никакво значение.
Този, който обезценява, се стреми да държи контрола и да „стои отгоре“. Контролът е форма на бягство от уязвимостта. По-лесно е да омаловажа твоята болка, вместо да призная, че съм засегнат.
Обезценяването подронва уважението, а без уважение няма свързване. Човекът, който постоянно бива подценяван, започва да се съмнява в себе си и се затваря. Емоционалното отдалечаване се превръща в пропаст. Домът става жилище, в което обитателите са си чужди.
Пътят на възстановяване е в зачитането на другия. Да признаем правото да има собствено мнение и да чувства нещата по свой начин, означава да му дадем свободата да бъде себе си. „Разбирам, че от това те боли“ възвръща човечността в разговора. Ако искаме да бъдем изслушани и зачетени, първо е нужно да се научим да слушаме и разбираме.
Оправдаването – бягство от отговорност
Оправданието е инстинкт за оцеляване. Тази защитна реакция пази детето от опасността, която го застрашава, защото не познава друг начин да оцелее. При нападение се включва реактивно поведение, което ни показва че не присъстваме в настоящето. Това е автоматичен модел, който пести енергия на ума, за да премине кризата по-бързо, тъй като емоционалният отговор изпреварва логиката.
„ Не е вярно.“
„Ти ме предизвика.“
„ Не съм виновен само аз.“
Стремежът ни да се измъкнем от ситуацията, подсказва колко срам, вина и страх усещаме в себе си. Да признаем грешка означава да рискуваме да ни отхвърлят и умът ни бърза да ни защити. Оправданието пази егото, но пречи на истинското общуване. Когато никой не желае да поеме своята част от отговорността, напрежението расте. Проблемите се пренебрегват, а при следващия конфликт старите и нерешени обиди излизат на повърхността.
Връзката с другия се лекува, когато си позволим да признаем своя принос в ситуацията.
„Да, избухнах и повиших тон.“
„Трябваше да ти кажа по-рано.“
„Постъпих неуважително.“
Отговорността е споделена в отношенията. Конфликтът е симптом за нещо по-старо и дълбоко, което дълго време е било пренебрегвано. Трудно е да видим в какво сме се въвлекли, ако не направим крачка встрани, за да погледнем голямата картина. Умението да наблюдаваме ни дава нови перспективи.
Отдръпването – на ръба на пропастта
Това поведение често се бърка със студенина или безразличие. Истината е, че то е резултат от пълно емоционално претоварване. Когато нервната ни система се претовари, тялото минава в режим на оцеляване. Ускорен пулс, плитко дишане и изгубена мисъл са признаци на замръзване. Човек, изпаднал в подобно състояние, не може да води разговор. Единственото спасение изглежда отдръпването.
Отдръпването се превръща в проблем, когато не осведомим другия дали и кога ще се върнем към него. Това поражда гняв или чувство за изоставяне в околните. Тишината може и да намали напрежението за момента, но в дългосрочен план носи пълна празнота. Мълчанието не е липса на чувства, а наличието на твърде много емоции, които не знаем как да управляваме. Когато единият партньор няма сили да издържи на това вътрешно напрежение, той избира тишината, за да се съхрани, докато другият отсреща често преживява това като болезнено отхвърляне.
Притискането на другия няма да доведе до задоволителен разговор. Съзнателната пауза, в която двама души имат усещане за предвидимост позволява общуването да се случи в по-подходящ момент. „Имам нужда от малко време да се успокоя и тогава ще довършим разговора“.
Завръщане един към друг
С времето обвинението, обезценяването, оправдаването и отдръпването се наслояват и издигат прегради в отношенията. Затварят ни в клетка от неизказани думи, скрити мисли и преглътнати сълзи. Никой не се чувства добре там, но търпим и чакаме времето да оправи нещата или любовта да ни спаси.
Връзките не се провалят заради големите драми. Всичко се решава в малките ежедневни ситуации и в тона, с който отговаряме. В избора дали да нападнем, или да признаем за какво ни боли. Дали ще омаловажим думите на другия, или ще го изслушаме, зависи от това дали ще поемем отговорност за своите постъпки, или ще се скрием зад оправдания.
Истинското израстване е в това да успеем да преглътнем гордостта си и да намерим път обратно към разговора.
Любовта е основата, но устойчивостта е умението да останем, когато е трудно. Всяко разногласие ни поставя пред избор между импулсивна реакция – позната и защитна или съзнателно усилие, изразяващо мисъл и смирение. Всяко поведение е избор, който ни води до сближаване или отчуждаване. Близостта не означава, че няма да се караме, а умение да преминаваме през конфликтите, без да губим човешкото в себе си.
Въпроси за размисъл:
- Коя от тези четири прегради използвам най-често, когато общувам с близките си? Какво точно се опитвам да защитя в себе си в такъв момент?
- Какво всъщност остава скрито зад моите обвинения, оправдания, обезценяване или мълчание – болка, страх, някаква нужда или разочарование?
- Как би се променил разговорът, ако вместо познатата защитна реакция просто кажа на глас какво наистина преживявам в момента?
Книга по темата:
„Седемте принципа на успешния брак“ – Джон Готман и Нан Силвър
Практическо ръководство, стъпващо на дългогодишни изследвания, което показва как да спасим отношенията си, преди разрушителните навици да са ги провалили напълно.
Филм по темата:
„Брачна история“ (Marriage Story, 2019)
История за двама души, които спират да чуват болката зад думите на другия. Филмът показва колко лесно натрупаните обиди превръщат общуването в постоянна атака и защита и колко е трудно да останем хора, когато близостта вече е наранена.
Източници
Тези модели се опират на дългогодишните изследвания на проф. Джон Готман върху това защо връзките успяват или се разпадат. В текста те са пречупени и през личните ми наблюдения от практиката и системния ми поглед над човешките отношения.
Автор: Стефи Динева
Абонирайте се за бюлетина
Благодаря ви, че споделихте това време с мен. Пиша този бюлетин като пространство за размисъл и себепознание. Ако темите за човешката същност намират отзвук у вас, абонирайте се безплатно, за да останем във връзка и да получавате всяка нова публикация директно в пощата си.