Всяко взаимоотношение минава през напрежение. Няма партньорство без различия, родителство без несъгласия, приятелство без разочарования, сътрудничество без конфликти. Проблемът не е, че преживяваме емоции като гняв, ревност, вина, тъга и др. Проблемът е как тези емоции намират израз, как тълкуваме случващото се и каква представа носим за това как „би трябвало“ да бъде.

Хората рядко се разделят, защото са спрели да се обичат. По-често се разделят, защото са спрели да се чувстват в безопасност един с друг. Усещането за сигурност се разрушава не от големи караници, а от повтарящи се модели на общуване и реагиране.

Има прегради, които стоят на пътя на удовлетворяващите взаимоотношения. Те са онези стени, които издигаме около себе си като крепост, за да се защитим от болката. Използваме защити, слагаме маски, ангажираме вниманието си, за да не чувстваме болката. Но ако не си позволим да я почувстваме, как ще преживеем радостта? За да изпитаме щастието, ще се наложи да се срещнем и с болката.

Преградите по пътя на нашето щастие с другите са знаци, че не сме свързани със себе си, а значи не сме свързани и с другия. Нежеланието или страхът да почувстваме собствената си болка ни лишава от възможността да се свържем с болката на другия. Това означава, че няма да си позволим да се впуснем в дълбочината, където се намира нашата собствена истина.

I. Обвинението – когато болката търси виновник

Обвинението е опит да подредим хаоса вътре в себе си, като посочим външен източник на болката. По-лесно е да видим грешките и недостатъците в другия, да посочим с пръст къде не се справя и колко е недостатъчен. То звучи ясно, категорично, понякога дори логично.

„Ти пак забрави.“
„Ти никога не мислиш за мен.“
„Ти винаги поставяш работата преди нас.“
„Всичко друго е по-важно за теб.“

Тези стрели, насочени към другия, говорят толкова много за този, от когото идват. 

Там стоят въпросите: „Какво почувствах, когато другият направи или каза нещо?“ „От какво ме заболя?“ 

Ако имаме достатъчно смелост да дадем пространство на онова, което се случва вътре в нас, ще се срещнем с чувството на изоставяне, с тъгата, с усещането за малоценност, което се спотайва в нас.

Обвинението е отговор на болката, която другият е докоснал в нас.

В първия момент обвинението носи усещане за сила. То изравнява вътрешния дискомфорт чрез външна атака. В дългосрочен план обаче създава атмосфера на напрежение и наблюдение. Партньорът започва да живее в режим на доказване. Вместо да бъде естествен, той се опитва да не сгреши, да ходи около нас на пръсти или да върне обвинението обратно, за да се защити. Когато връзката се превърне в поле за доказване и сражение, близостта постепенно започва да се разпада.

Изходът започва с връщане към преживяването. От този омагьосан кръг на упрек и вина може да се излезе, когато поне един от двамата разпознае случващото се и съзнателно откаже да поддържа този модел. Това изисква вътрешна зрялост, защото уязвимостта е по-трудна от нападението. Да кажеш „Беше ми самотно, когато не дойде“ е много по-смело от „Ти никога не си до мен“. Истинската среща между хората се случва в позволението на тяхната уязвимост. А там няма място за битка.

Kогато конфликтът вече е придобил формата на борба, на сцената често се появява още една разрушителна сила.

II. Обезценяването разяжда уважението

Обезценяването е студената ръка, която затяга примката около врата. В някои случаи то може да бъде почти невидимо, но осезаемо, а след него остава усещане за вътрешно разрушение.

Това може да изглежда като усмивка, зад която стои ирония, подигравателен коментар, снизходително „Нека аз да го направя, явно ти не можеш“.

Обезценяването идва с посланието: твоето преживяване няма тежест.

Първоначално това създава усещане за превъзходство и контрол. Човекът, който обезценява, избягва контакт със собствената си уязвимост. По-лесно е да омаловажиш чуждата болка, отколкото да признаеш, че си засегнат.

Постепенно уважението се разрушава, а то е основата на всяка връзка. Пропука ли се основата, доверието се разклаща. Човекът, който системно бива омаловажаван, постепенно започва да се съмнява в себе си и да се затваря. Когато проблемът се задълбочи, това води до оформяне на пропаст между двама души – те могат да съжителстват, но емоционално са далеч един от друг.

Ако тази връзка е значима, възстановяването започва от равнопоставеността. Да сме равнопоставени не е непременно съгласие, а утвърждение на преживяването на другия – правото му да бъде, да мисли, да чувства и да реагира така, както го усеща. „Виждам, че от това те боли“ е утвърждаването, което връща човешкото в разговора. „Виждам те“ не решава проблема по подразбиране, но спира разрушението.

Ако има обвинение и обезценяване, те често са съпътствани от импулса да си търсим извинение, да даваме обяснения, което естествено ни отвежда към следващата преграда – оправдаването.

III. Оправдаването – бягство от отговорност

Оправдаването е естествена реакция на нападение. То се появява мигновено, почти автоматично, понякога по-бързо, отколкото съзнанието ни успява да осмисли причинно-следствената връзка. На мозъка му е нужно време, за да намери логика и решение, докато емоцията се задейства незабавно.

„Не е така.“
„Ти ме предизвика.“
„Не съм виновен само аз.“

Под повърхността обикновено стоят срам и вина. Да признаем грешка означава да понесем риска да бъдем отхвърлени или обезценени. Умът инстинктивно търси защита. Оправдаването ни предпазва от вътрешен разпад, но в същото време прекъсва възможността за развитие и истински диалог. Когато никой не поема отговорност, конфликтът остава да тежи и да натрупва напрежение. Едни и същи теми се появяват отново и отново. Връщаме стари ситуации в разговора, разгръщаме „кирливи ризи“, изреждаме грешки, търсим оправдания вместо решения.

Това, което лекува връзките, не е непременно поемането на пълна вина, а признаването на личния принос в конкретната ситуация:

„Да, повиших тон.“
„Можех да ти кажа по-рано.“
„Постъпих неуважително когато …“

Отговорността рядко е само на единия. Щом има повече от един участник, отговорността е споделена. Всяка система – двойка, семейство, екип – има своя вътрешна динамика и всеки проблем често е симптом на нещо, което не е намерило израз или разрешение. Симптомът има корен, който невинаги е видим за участниците. Трудно е да видим блатото, в което сме затънали, ако не вдигнем глава, за да погледнем картината от друг ъгъл. Способността за самонаблюдение и самоанализ е белег на психологическа зрялост.

Има и друг начин, по който човешките взаимоотношения се пропукват – чрез избора на бягство, което се проявява като мълчание и отдръпване.

IV. Отдръпването – на ръба на пропастта

Отдръпването е най-неправилно разбираният модел. Изглежда като проява на студенина или безразличие, но по-често е резултат от вътрешно претоварване.

Когато нервната система се активира силно, тялото влиза в защитен режим. Сърцето ускорява, мускулите се напрягат, мисълта се стеснява. В някои случаи това може да бъде дори „замръзване“ на реакциите. В този момент разговорът не може да бъде продуктивен. Единствената достъпна стратегия е дистанция.

Проблемът възниква, когато дистанцията се превърне в навик. Ако отдръпването не е съпроводено с намерение за връщане, другият остава сам в конфликта. Това поражда усещане за изоставяне и/или гняв.

Тишината може да намалява напрежението, но когато се превърне в устойчив начин на общуване, създава емоционална пустота.

Изходът не е насилствено продължаване на разговора, а осъзната пауза. Да кажеш „Имам нужда от време, за да се успокоя, но искам да довършим разговора“ съхранява връзката. Това е разликата между бягство и регулация.

Зад отдръпването не стои липса на чувства, а точно обратното – твърде много чувства. 

Човекът, който се оттегля, не е непременно безразличен; понякога той е силно засегнат, наранен или уплашен, но му липсва вътрешна устойчивост да издържи на напрежението. Вместо да изрази уязвимостта си, той избира мълчанието като форма на самосъхранение. Парадоксално, стратегията, която има за цел да предпази, започва да разрушава връзката. За партньора отсреща тишината рядко се преживява като защита – тя се преживява като отхвърляне. Когато това се повтаря системно, във връзката се настанява несигурност – единият се страхува да говори, другият се страхува да остане.

Обратно един към друг

С времето обвинението, обезценяването, оправдаването и отдръпването се наслояват и започват да издигат четирите стени на един невидим затвор. В този затвор отношенията се оказват приклещени в тясна и мрачна килия, изпълнена с неизразени емоции, несподелени мисли, неизплакани сълзи и неизказани истини. Никой не се чувства добре там, но понякога двамата остават дълго вътре – с надеждата, че нещата ще се подредят сами, че времето ще изглади напрежението, че любовта ще бъде достатъчна.

В действителност взаимоотношенията рядко се разпадат в големите драматични моменти. Тяхната посока се определя в малките ежедневни реакции – в тона, с който отговаряме, в избора дали ще обвиняваме или ще споделим болката си, дали ще омаловажим преживяването на другия или ще признаем неговата стойност. Решаващо е дали ще намерим смелост да поемем отговорност за своята част, вместо да се защитим чрез оправдания, и дали след паузата ще се върнем в разговора, вместо да останем зад стената на мълчанието.

Любовта е спойката, която ни свързва, но в основата на устойчивата връзка стои нещо по-дълбоко – способността да останем в трудността, да преминаваме през кризите, без да разрушаваме уважението помежду си, и да излизаме от тях пораснали. Всеки конфликт поставя връзката на кръстопът. В едната посока стои автоматичната реакция – бърза, защитна, позната. В другата – съзнателният избор, който изисква повече усилие, повече осъзнатост и понякога повече смирение. Именно в този избор се решава дали близостта ще се задълбочи или ще започне да изстива.

Близостта не означава отсъствие на напрежение. Тя означава способност да преминаваме през напрежението, без да губим човешкото помежду си. Това не е дар, който просто притежаваме. Това е умение, което се изгражда – бавно, последователно и съзнателно.

ИЗТОЧНИЦИ НА ВДЪХНОВЕНИЕ И НАУЧНА РАМКА

Описаните модели намират опора в дългогодишните изследвания на проф. Джон Готман върху устойчивостта и разпада на двойките.  В текста те са разгледани и обогатени с наблюденията ми от практиката и системния поглед върху взаимоотношенията.